...Следователно материята, съставяща обектите, би трябвало по някакъв начин да възникне именно там, където преди това не е имало нищо, макар според възможностите на нашето съзнание, това да се счита за невъзможно и подобен процес да би бил осъществим само, ако според някое по-висше съзнание, появата на нещо от нищото е съвсем нормална. Или всъщност, нищото не е съвсем такова, за каквото го мислим, и пространството не е празно, а е съставено от някакво непознато за нас вещество. Или не чак толкова непознато. Нека помислим малко – към момента е известно, че материята произхожда от енергия и може да се трансформира по обратния път отново в енергия (когато бъде разградена). Но какво е енергията?...
... Вече се бе случвало някой от поканените на приемите да отиде до тоалетната и да не се върне повече на масата. Тези обикновено се появяваха след дни или седмици, само за да бъдат настанени в някой психодиспансер. Разходката в гората не им се отразяваше много добре - то не беше точно разходка... В повечето случаи прекарваха това време, завързани на някое дърво, много далече от цивилизацията, прикрепени на такава височина, че когато вълците се изправяха на задните си крака, можеха само да достигнат с език ходилата им и не се задържаха дълго, щото в тези моменти „екскурзиянтите“ се изпускаха през всичките си отделителни системи и това прогонваше хищниците ...
... При докосванията ни пръстите ни се сливаха и се разделяха. Бяхме абсолютно безгрижни и отдадени на щастието си. Бяхме на мястото си. Това не беше чуждо място, то бе в нас, ние го бяхме създали. Нашето истинско Аз живееше там, в пълна хармония и разбиране за всичко. Ние бяхме всичко. Вода, огън. Можехме да приемем всяка фома, всяка същност, като кула от песъчинки, запазваща формата си под въздействието на звукови вибрации. Обикаляхме в игриви вихри от нашето собствено сияние, прелитахме един над друг, радвайки се на новата ни необременена същност. Превръщахме се в пламък от вода, трептящ на сантиметри от земята. Разплисквахме самите себе си в тревата и пак ставахме ние ...
Ея дойде! Всички в бара се обърнаха по посока на вратата. От вътрешната страна на кръчмата, през стъклото на вратата, се виждаше само горната част на тялото ѝ – торса, раменете и главата. Имаше нещо неестествено в излъчването ѝ. Гледаше втренчено, устните ѝ бяха сухи, напукани – косата разрошена, някога бялата дреха – раздърпана, кървава. Отбутна с лявата си ръка вратата и пристъпи крачка навътре върху дъсчения под. Всички брадясали мъжаги, насядали по бар столовете, изпънаха рамене, ококорвайки очи в недоумение – в дясната ръка на Ея висеше вълча глава. Пръстите ѝ така се бяха впили в плътта, че някои от тях се приплъзваха между кожата и костта на черепа, а два от тях бяха забити в очните ябълки на вълка. Разкъсаната вълча шия изглеждаше по-скоро откъсната, отколкото отрязана – или беше всъщност прегризана!?
КНИГИ
налични
